Национален резил е вграден в темелите на българския парламентаризъм.През 1879 г. Иванчо Хаджипенчович е избран за депутат в Учредителното събрание. Той сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и намества достолепната си снага в залата на събранието.
Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция.
Хаджи Иванчо Хаджипенчович е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера.
Валията на Дунавския вилает Мидхад паша възлага на Иванчо да се заеме с асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.
Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. „Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас“, съобщава вестник „Турция“ през 1869 г.
С времето декорациите се множат и Ботев го нарича „обершпион, накачен с всякакви ордени
и храчки“.
През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.
Заедно със Саиб паша и Шакир бей той е командирован в София. Тук към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за „цвят“, без право на глас. Съдебният състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите.
Европа, където се е образовал Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб паша и Шакир бей си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепца присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.
Процесът започва на 9 декември в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои един дивит – перодръжка и мастилница в специална кутия. Инкрустирано със златни нишки и смарагди, това съоръжение е дар лично от Мидхад паша.
Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки. На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо.
На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото.
След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: „Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.“
Иванчо прибира дивита, пие едно кафе и се прибира в Стамбул. След Априлското въстание през 1876 г. нему е възложена друга важна мисия. Назначен е в комисия, която да разследва събитията. Иванчо посещава Батак и Перущица и заедно с Блек бей изготвя доклад за кланетата.
Легендата гласи, че той скрепя документа с една отрязана детска ръка.
Внушението на правника е, че човешкият живот не бива да се отнема без съд и присъда. Само буквата на закона, какъвто е случаят с Левски, може да прати някого на смъртна казън.
Изгрява свободата и Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание.
Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, изборът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира „за“, царевицата – „против“. Иванчо събира фасул за три казана чорба!
Хаджипенчович е от най-достойните депутати, защото е посочен от самия народ. Освен по избор в събранието участват още три вида представители: по звание, членове на учреждения и дружества и назначени от императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Събранието е открито на 10 февруари 1879 г. в Търново. Заседава в бившия турски конак, където Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Васил Левски. След залавянето му той е разпитан за първи път тъкмо в този конак.
Депутатът шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на конституцията. Хаджипенчович не е пустословец, по време на заседанията взема думата рядко. Само когато се наложи да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.
Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор. Пламва дебат около неговата постъпка. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за правото да си хвърлиш депутатската карта.
Иванчо Хаджипенчович пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с много народен боб! „Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава“, отсъжда той.
На 7 април Иванчо отново е на своя пост. Този ден се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на ордени и медали от цивилни лица.
Въпросът обаче е за обратното действие на закона. „Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации“, казва Димитър Моллов. „Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може“, контрира го Никола Михайловски. „Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации“, хроникира парламентарният секретар.
Същия ден се решава да има или да няма Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат „съдилище“ и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е „съдилище“, а „съвет управителен“ с изключително полезни функции. „Аз съм бил – аргументира се той – единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре.“
Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. „Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели?
Ето такава „дембелхана“ искат да има и у нас“, обяснява дядо Славейков. „Всички след това бяхме против“, свидетелства един народен представител.
Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът – 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта подписа си под основния закон.
Иванчо обаче е пророк. Оказва се, че България наистина не може без Държавен съвет. На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. С Държавен съвет, в който влиза и неизбежният Иванчо Хаджипенчович.
По това време Иванчо е член и на Върховния съд. Точно както е било по време на игото! Но не само това… Той вдига къща на 150 м от мястото, където е обесен Васил Левски. Включва се в комитета, който събира средства за вдигане паметник на Апостола. „За Бог да прости!“, отронва палачът и пуска няколко гроша в касата.
Иванчо готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.
/ 24 chasa.bg
РОСЕН ТАХОВ
Коментари
Публикуване на коментар