"Турското робство" е метафора, историческата истина е друга

Метафората "турско робство" и до днес обслужва интересите на руския империализъм, казва културният антрополог Харалан Александров. За много българи този мит е по-важен от историческата истина. 

Защо много българи – за разлика от гърците и сърбите, например – продължават да настояват, че в Османската империя предците им са били „под турско робство"?

Харалан Александров: Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на българите. Спомням си как кметовете на няколко подбалкански градове като Карлово, Калофер и Копривщица реагираха панически на фалшивата новина, че „турското робство“ щяло да бъде извадено от новите учебници по история и организираха протест пред Министерски съвет. Попитах ги защо за тях е толкова важна тази метафора. Те ми отговориха буквално: “Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас.“ Оказва се, че конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата истина, тъй като функционира като фундамент на българската национална идентичност, формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана до ден-днешен чрез институционализирани културни практики: образование, медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.

За да разберем гнева на феновете на „турското робство“, освен историческите факти трябва да вземем предвид и това, което в науките за човека се нарича „културна памет". Тя е напълно самостоятелно явление и представлява устойчив разказ за общото минало, който служи като обяснение за случващото се в настоящето. Според Ян Асман, виден германски изследовател на културната памет, един исторически мит може да има по-голяма тежест в колективното съзнание на общността, отколкото историческата истина, базирана на факти и документи. Оспорването на този разказ се приема като кощунствено действие, като посегателство върху сакралните фундаменти на колективната идентичност. За културната памет митът е по-истинен, по-верен от историческите факти. 

 Откъде обаче метафората за „турското робство“ черпи енергия, за да се налага повече от век и половина над историческите факти?

Тази метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидирането на националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към независимост. Българите от онази славна епоха, които са подели борбата срещу “турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора, защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория. За културната памет обаче тези факти за без значение, защото „турското робство“ има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини.

Ние с лекота зачеркваме пет столетия от нашата историята просто защото тя е протекла в рамките на Османската империя, за чието развитие българите имат съществен принос, особено през 19 век, когато българските елити се включват активно в стопанския и културния живот. Именно стопанското процъфтяване на българските земи в тази епоха допринася за появата и възхода на българското национално самосъзнание и борбата за национална автономия. Този безпристрастен прочит на историята често предизвиква негодувание, обвинения в родоотстъпничество и опит за „пренаписване“ на историята. Става ясно, че като “истинска” история се възприема не тази, която се е състояла в действителност, а трагично-героичният разказ, в който сме избрали да вярваме, защото ни предлага лесни и удобни обяснения. Продължаваме да робуваме (използвам думата като метафора) на идеологическите канони от 19 век, епохата на национално освободителните борби, които по необходимост конструират ситуацията в черно-бели краски. Ето защо не можем да се сърдим, че много българи отказват да видят нюансите и светлосенките на тази забележителна и противоречива епоха. Историческата наука – не историческата пропаганда – се опитва да бъде безпристрастна, докато културната памет винаги е пристрастна.

Дали обаче метафората за „турското робство“ все пак няма реални исторически корени в неравноправното положение на българите в Османската империя?

Няма никакво съмнение, че българите, както и останалите християни, са били втора категория поданици на империята в сравнение с мюсюлманите. От тях се очаквало да работят, да търгуват и да се замогват, за да плащат данъци и да издържат армията и администрацията, съставена от мюсюлмани. За да се освободят от данъчното бреме, част от нашите сънародници приемат исляма и получават съответните привилегии. Високата Порта обаче гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните, понякога дори в противоречие с ислямските канони. Пример за това е султанският ферман от средата на 19 век, който разрешава българите да издигнат в центъра на османската столица импозантната църква „Св.Стефан“, която и до днес краси Истанбул. С модернизацията на османската държава българите получават все повече права, но не и правото на национално самоопределение, тоест на собствена държава. Метафората за робството описва недоволството от това политическо състояние, а не юридическия и икономически статут на българите в империята, който е завиден. Когато по време на Руско-турската освободителна война руските войниците атакуват най-големите сгради в българските села и градове, те са изумени да открият, че това не са турски конаци, а български читалища. Да оставим настрана факта, че "поробените” българи имат значително по-висок стандарт и се радват на повече права и свободи, отколкото крепостните селяни в Русия. Що се отнася до същинското робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите са били по-скоро от страната на купувачите. В тази връзка мога да разкажа любопитната история за произхода на една моя позната. Нейният пра-прадядо, живял в средата на 19 век, не успял да се ожени в своето градче, защото имал лют нрав, изпокарал се с всички и никой не искал да му даде дъщеря си за жена. Освен че бил проклет, той бил и богат и един ден се зарекъл, че ще си намери чудна жена, каквато никой не е виждал. Той често пътувал по търговски дела из безбрежната Османска империя и след една такава командировка наистина се върнал с “црънка”, млада чернокожа жена, отвлечена от Африка, която бил купил на някакъв далечен пазар за роби. За всеобщо изумление жената научила български, родила му деца, отгледала ги и се грижила за тях и за мъжа си, а той въпреки лошотията си я обикнал и се отнасял към нея с голямо уважение. Според семейното предание, двамата живели дълго и щастливо и оставили многобройно потомство със смесена кръв.

Разпространено е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство" често пъти са представители на онези „патриотични" среди в България, които са не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва. Защо е така?

Защото тази метафора обслужва дневния ред на руския империализъм, сериозно оспорен от задълбочаващите се процеси на евроинтеграция на балканските държави. В исторически план митът за турското робство се ползва като оправдание както за прокарването на самодържавните интереси на царска Русия, така и за бруталното налагане на комунистическия режим от съветските окупатори и техните български слуги. До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия. Всичко това се вписва в стратегията на Кремъл да произведе символична приемственост между Руската федерация, наследница на съветския режим, и старата империя на Романовите, която е изтрита от лицето на земята с огън и кръв тъкмо от този режим. Ако съществува някаква приемственост в политиката спрямо България на руските царе, на съветските диктатори и на посткомунистическата олигархия, то нейното съдържание несъмнено е в усилието да бъдем държани в унизителна зависимост и принуждавани да плащаме вечен “данък благодарност” на нашите освободители. Неотдавна един подпийнал и разнежен руснак в пристъп на откровеност сподели с мен, че въпреки нашата неблагодарност те продължават да ни обичат като малък брат, с когото са свързани по кръв, вяра и съдба. Те са наши традиционни освободители, и както някога са ни освободили от турско и от фашистко робство, сега са готови отново да ни освободят от натовско и европейско робство. Чакат само да осъзнаем грешката си, да ги повикаме - и те тутакси ще се отзоват. Тъй че когато взимаме важни решение за нашето бъдеще, е добре да не забравяме за тази великодушна и самоотвержена братска любов, която отново и отново се стоварва върху нас като проклятие.