Бяс ли беше това? За хилядите, които през 1989 не искаха мюсюлманите да имат права

 
Минаха трийсет години, а фабрикуването на реалности е все едно и също. Онези, които през 1989 г. панически отказваха да имат равни права с българските мюсюлмани, приличат твърде много на днешните множества, заклеймяващи Стратегията за детето.

На 29 декември 1989 г. пленум на ЦК на БКП обяви връщането на насилствено отнетите имена на турците и мюсюлманите в България (в документите на пленума формулата е подсказана от османиста Страшимир Димитров: „тюркоезично и мюсюлманско население“). Провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков политика беше обявена за „груба политическа грешка“, при която са били извършени „извращения на конституционни права на български граждани“. Разрешаваше се използването на майчин език „в битовото общуване“.
Разбира се, турското и мюсюлманско население в страната посрещна с радост вестта.
В предновогодишната „Панорама“ Иван Гарелов пък поиска извинение от турците, задето през лятото им е тикал микрофона в носа и е издевателствал над човешкото им нещастие.
В решението на пленума на ЦК се посочваше изрично, че „низовите кадри“ не носят отговорност за предишната политика. Ала реакцията в страната и особено в районите със смесено население не закъсня, въпреки идващите празнични дни.
Особено развълнувани се оказаха българите в Кърджалийска и Разградска област. Замесените в предишната политика организираха набързо протестни митинги срещу връщането на рождените имена. В следващите дни и на други места в страната се получи подкрепа за протестиращите в Разград и Кърджали. С трикольорна лента на ревера много българи из страната стачкуваха ефективно или символично срещу връщането на рождените имена на българските турци и мюсюлмани. Мобилизирани от цялата страна се насочиха към столицата.

Общото с днешния ден

Когато днес, след 30 години, чета старите броеве на вестниците от първите дни на 1990 г. ми е трудно да се отърва от усещането, че множествата приличат много на днешните групи, заклеймяващи Истанбулската конвенция или борещи се с норвежците, които само мислят как да ни откраднат децата.
Какво ли не се чу по време на тези протести през студените януарски дни на 1990 г. Страната се оказа залята от нетолерантност, туркофобия и ксенофобия. По някакъв начин те изхождаха от дълбинни психически недра на нацията, но и бяха култивирани допълнително през последните десетилетия на комунистическа и Живкова България чрез образователната система, тенденциозната наука и официалната пропаганда.
Лозунгите по митингите бяха някакъв своеобразен парад на човешката глупост, на политическата и гражданската безпросветност.

Нагласите на множество хора бяха култивирани от образователната система, тенденциозната наука и официалната пропаганда

Те демонстрираха докъде беше успял да доведе немалки части от българското общество тоталитарния режим и особено политиката му на асимилация от последните 5 години и на етническо прочистване от лятото на 1989 г. Тези лозунги гласяха: „България – на българите.“ „Спрете потурчването на България.“, „Турците – в Турция.“, „Да няма почва за пантюркизъм!“, „Не решавайте вместо нас!“, „Море войводо, глава си давам, България не давам!“, „Кой целуваше турска земя?“, „България – родина на всички българи“, „Националният въпрос се решава от нацията.“

Хора под пагон от БНА и МВР, дългогодишни служители на Държавна сигурност, сами участници в т. нар. Възродителен процес открито се включваха в митингите и дори вземаха думата и произнасяха речи. Тълпата радостна скандираше „Армията с нас!“
Не минаваше и без редовните слухове изработени от ДС през последните години, че на редица места в страната турците развели вече турското знаме и издигали лозунги за „автономия“, та даже и определили нейната столица.
Митингите предлагаха и решение на проблема с връщането на рождените имена, крещейки „Референдум, референдум!“. Искаше се и забрана на турската реч. Имаше и настоявания за преместване на столицата, тъй като София е станала гнездо на новопоявилата се опозиция и е накарала властта да се огъне и върне мюсюлманските имена.

Историческата наука и непростимата вина

Тежката наука, обвързана с „Възродителния процес“ от предходните години, също даде едно рамо. В предаването „Всяка неделя“ завърналият се от Кърджали акад. Илчо Димитров се скара на Кеворк Кеворкян, задето дал на Анжел Вагенщайн да каже, че в миналото си България винаги е била етническа мозайка и хората са живели мирно помежду си. Академикът поясни, че това е страна само на „българското племе“.
Накрая протестите завършиха с институционализиране на организацията Общонароден комитет за защита на националните имнтереси (ОКЗНИ), в който предстоше да попаднат не само милиционери и хора от ДС, но също и немалко представители на т. нар. хуманитарна интелигецния с все още ненашумелия Божидар Димитров. На Ахмед Доган бяха предоставени всички възможни аргументи на света да си направи негова си партия.

На Ахмед Доган бяха предоставени всички възможни аргументи на света да си направи негова си партия

И целият този протестен вой беше насочен срещу какво? Срещу това, че се слагаше край на политиката на асимилация. Това беше политика, свързана с насилствено преименуване, включително и на починали; с обкръжения и обсади на турски села; с прекъсвания на телефонни връзки и забрани за придвижване между населени места; с набези на милиция, военни части и пожарни коли; с употреба на сълзотворен газ и хеликоптери; с кръстосване на танкове по селските улици; с влизания на въоръжени хора в домовете на нищо неподозоращи турци; с глоби за употреба на турска реч; с побоища и малтретиране от професионални биячи; с насъскване на кучета срещу хора; с гаври с мирното турско население; с разгонване на мирни демонстрации с въоръжена сила; с въдворявания в ТВО „Белене“, както и в концентрационните лагери в Бобовдол и Александрово, без никакъво разследване, съд и присъди; със заливане на мъже, жени и деца в януарския студ от пожарните коли; с убийства; с прегазени с автомобили хора; интерниране включително на жени и деца в отдалечени райони на страната.
За дълбоките психически травми, преживени от турците и мюсюлманите в България през онези години можем само да гадаем. Имената пък на селища като Бенковски, Момчилград, Млечино, Могиляне, Груево, Ябланово, Новачево, Крепча, Голямо Градище и други ще останат завинаги места на национален позор.

На следващия ден

На фона на всичко това протестите след решението на 29 декември 1989 г. бяха истински срам за българската нация, за българската образователна система, за българската наука. Споменатите лозунги само свидетелстват за финалното морално оскотяване при късния комунизъм. А и днес някъде чувам, че от университетската катедра продължавало да се преподава всичко това като „шанс за интеграция на турците в българската нация“.
Може би и затова през последните години имаме едно своеобразно завръщане към беса на януарските дни на 1990 г. Не е трудно да го забележим в истериите около Истанбулската конвенция или Закона за закрила на детето.
Ето защо трябва да се говори истината за онези дни, а актът на насилственото преименуване и политиката зад него да бъдат искрено осъдени и заклеймени без всякакви уговорки, спекулиращи с модерната напоследък „национална сигурност“. За да не се повтори никога вече.